Наскоро ми поискаха да издам разписка. Отговорих, че щом съм получил парите по банков път, то те нямат нужда от разписка, доколкото пазят вносната бележка, а от нея е видно колко са платили и на кого. Хората обаче настояваха, защото искаха да напиша за какво съм получил парите, а банковата вносна бележка не съдържа тази информация. Всъщност те имаха право, още повече че тази бележка доказва кой към коя сметка какво е внесъл, но не изхожда от собственика на банковата сметка. А последното означава, първо, че не доказва дали наистина парите са пристигнали в банковата сметка. И, второ, не доказва наличието на задължение у получателя срещу получената сума. Закрепването върху хартия на такова задължение обаче пък показва, че вече не говорим за разписка. Ето един пример:

РАЗПИСКА

На 20 октомври 2009 г. долуподписаният Иван Петров Иванов получих от Петър Иванов Петров 200 лева, които трябва да върна до 20 ноември 2009 г.

Това е разписка, нали? Не. Това е договор и разписка. В повечето случаи заглавието на един документ не определя правната му природа. Впрочем заглавие изобщо може и да няма. Решаващо е съдържанието. В случая Иван признава, че е получил 200 лева. Това признание е разписка, доколкото разписката е документ, с който едно лице потвърждава, че е получило нещо от друго лице. Иван също така обаче се е задължил да върне тези 200 лева. Това вече е договор за заем. Наистина документът е подписан само от едната страна и все пак е договор, доколкото заемът предполага задължение само за едната страна. Тази страна наричаме заемодател.

И така, два документа са обединени в един. Народната представа е, че всеки лист представлява един документ. Всъщност е възможно на един лист да имаме много документи така, както е възможно един документ да бъде на много листове. Ведомостта за получена заплата всъщност се състои от толкова документи, колкото работници са се подписали под нея. Едно нотариално заверено пълномощно се състои поне от два документа. Единият е самото пълномощно, което е подписано от упълномощителя. Другият е надписът на нотариуса, който удостоверява, че наистина упълномощителят е този, за когото се представя, и че датата е наистина тази, която е написана.

А ето и пример за договор без разписка, при който заглавието отново не съответства:

РАЗПИСКА

На 20 октомври 2009 г. долуподписаният Иван Петров Иванов се задължих да платя на Петър Иванов Петров 200 лева до 20 ноември 2009 г.

Нямаме разписка, понеже не е видно някой да е получил нещо. Имаме обаче поемане на задължение, следователно е налице сделка.
Това е разделителната линия между договора и разписката. Първият установява задължение, втората – факт. Задължение е да платиш определена сума пари. Факт е, че си ги платил. Факт е също, че не си платил.

Хората имат навика да изискват разписка, когато дават пари на заем. Обаче от разписката не следва, че получилият сумата дължи тази сума на платилия. Възможно е например получилият парите да е дал същата сума по-рано в заем. А може да я получава, защото му е била дължима срещу това, че три дни е прекопавал градината на платилия.

И така, разписка е онзи документ, който казва какво е било дадено, а не дали даденото е било дължимо. Дали е било дължимо се определя от договорите. Затова от разписките не следва, че получилият дължи даденото обратно. Но има едно изключение. Ако от никакви други документи не може да се установи, че платеното по една разписка е било дължимо, то подлежи на връщане. Иван е дал 200 лева на Петър. Иван е дължал 200 лева на Петър и последният може да го докаже с договор. Следователно Петър не дължи 200 лева на Иван. Ако обаче Петър не може да докаже, че Иван му е дължал тия 200 лева, то не е имало причина той да ги получи и следователно ги дължи обратно на Иван. Тази причина Законът за задълженията и договорите нарича основание. Даденото без основание подлежи на връщане. Даже ако нямаме договор, а само разписка. Макар разписката да не установява задължение, щом не е имало основание да се плати платеното по нея, значи платеното подлежи на връщане. Договор няма, но задължение за връщане все пак е налице.

А сега друг пример:

ГРАЖДАНСКИ ДОГОВОР

Долуподписаните Иван Петров и Петър Иванов сключихме на 20 октомври 2009 настоящия граждански договор, с който първият възлага, а вторият приема да върши еди-какво си всеки ден от 9 до 16 часа.

Това не е граждански договор, защото е уговорено работно време и защото се дължи не резултат, а усилие. Не е казано какво в крайна сметка трябва да се свърши, а какво трябва да се върши. Което не е същото. Съгласно Кодекса на труда всяко предоставяне на труд представлява трудово правоотношение. Така нареченият „възложител” всъщност не е възложител, понеже това не е договор за поръчка. Отново заглавието няма значение. Няма значение и фактът, че Иван не е вписан като търговец, че самият той е беден пенсионер и т. н.

Има случаи обаче, когато заглавието е важно. Така например нотариалният акт не може да се казва „Протокол” или пък „Договор за покупко-продажба”. Действително, ако нотариалният акт е за купуването на апартамент, той представлява именно договор за покупко-продажба. Но нормативните актове предвиждат заглавието му да бъде именно „Нотариален акт”. Законодателството отива даже по-далеч, понеже е определено и какъв трябва да бъде размерът на хартията, каква да бъде нейната дебелина, какво да бъде оформлението и т. н. Например е казано, че между редовете трябва да има линии, че празните места трябва да бъдат зачеркнати, че целият текст трябва да бъде заграден с еди-каква си линия и прочие. Поначало няма пречка договорите да се пишат с молив на амбалажна хартия, но не и когато с тях се прехвърлят имоти.

Заглавието има значение и при ценните книги. Ако ще даваме пари на заем, по-разумно е да го правим не с договор за заем, а с една ценна книга, която се нарича „запис на заповед”. Та тя именно трябва да носи заглавието „запис на заповед”. Ако не го носи, то тя не е ценна книга, а обикновен договор за заем.

Разликата между едното и другото е няколко години. Докато с помощта на записа на заповед можем да отидем при съдия-изпълнителя, при договора първо ще трябва да загубим няколко години в съда.

Касовата бележка е вид разписка. Тя удостоверява, че е била платена дадена сума. Различното е, че за нея данъчното законодателство предвижда особени изисквания. Например трябва да се изпише адресът, където е извършена продажбата.

Фактурата пък представлява договор. Тя удостоверява какво ще бъде продадено. Обикновено я попълва продавачът, но всъщност неин автор са и двете страни, доколкото и двете страни я подписват. Именно затова не сте длъжни да приемате обясненията на продавачите, че не можели да напишат това или онова в нея. Така например те често не желаят да посочат точно стоката с нейния фабричен номер, производител, модел и всичко останало. Причината е или в техния мързел, или в опита им да избегнат отговорност. Ако описанието не е конкретно, те биха могли да твърдят, че дефектиралата стока не е същата, с която купувачът е напуснал техния магазин.

Договор може да се подписва и без двете страни да присъстват. Едната ще го напише и подпише, после ще го изпрати по пощата и когато другата го намери в пощенската си кутия, ако го одобри, на свой ред ще го подпише. Всеки ще запише датата, когато полага своя подпис. Така първият ще е подписал на 20-и, а вторият – на 25-и. Кога ще бъде сключен договорът? Очевидно на 25-и, защото преди това не е налице съгласието и на двете страни. Имали сме не договор, а предложение за сключване на договор.

Договор може да се сключи и чрез резюлиране на молба. При комунизма, когато един човек искаше да постъпи на работа, пишеше молба до началника на предприятието. По традиция и до ден днешен се пишат подобни документи, озаглавени „молба”, макар това да е безсмислено, доколкото работодателят е равнопоставена страна в преговорите, а не това, което правистите наричат „орган на власт”. Молбата всъщност представлява предложение за сключване на договор. Ако в нея е казано ясно кой на кое работно място иска да постъпи, то от страна на работодателя е достатъчно да напише върху същия лист само една думичка: „да”. И, разбира се, да се подпише. От този момент „молбата” става договор.

Става ясно защо невинаги договорът се закрепва в един документ. Договорът може например да се състои от две писма. В първото едната страна предлага, с второто другата се съгласява. Двете писма накуп представляват един договор.

Вестник Новинар; Адв. Владислав Богоров