25 Януари 2012 г.Vive La France!
Не забравям една снимка, показвана от баща ми. Беше изрезка от старо списание. На нея беше снимана една ръка. „Тя е свещена”, разказваше баща ми. Ръката принадлежеше на Сохомон Тейлерян. През 1921 в Берлин той застрелва Талаат паша - бивш вътрешен министър на Турция и един от инициаторите за арменското етническо прочистване. Убийството се извършва пред много хора, убиецът се предава. Съден е в Германия и оправдан. Оправдан е, защото процесът се превръща в трибуна, разказваща за зверствата на турската държава през 1915 и следващите години.
Като повечето арменци израснах с тези спомени. Родителите на баща ми успяват да избягат от Турция по чудо, скрити в товарни вагони в Истанбул от техен близък. Механизмът на геноцида е прост. Под претекст Първата световна война са мобилизирани всички боеспособни арменци. Избити са в турската армия. Старците, жените и децата са събрани, сформирани са кервани, които ги отвеждат в пустинята. Целта е била масовото им избиване сред пустинните пясъци. Малцина оцеляват. Бащата на майка ми, на 7 години, става свидетел на смъртта на повечето си близки роднини. По чудо е харесан от арабски богаташ, който го прибира в своята къща, започва да го обучава на арабски, осиновява го. Дядо ми забравя родния си език, произхода си, рожденото си име. По чудо, негов далечен родственик го вижда след 8 години, когато е бил на 15. Вика го навън, започва да му разказва за всичко случило се. Дядо ми си спомня всички преживени мъки, избягва от арабския богаташ и със своя роднина пристига в България. Повечето възрастни арменци в Пловдив говорят турски. Дядо ми забранил изговарянето на турска дума в къщи. Бил е силна и независима личност.
Преди няколко години в Париж беше издигнат паметник на Гомидас. Той е гениален арменски композитор и религиозен деец. Бива арестуван в Истанбул през април 1915 г. заедно със стотици други арменски интелектуалци. Става свидетел на нечовешките зверства на турските главорези. Освободен е поради застъпничеството на много европейски интелектуалци. Не понася тежките спомени и полудява. Умира в парижка психиатрия през 1935 г. Бях в Париж и видях този паметник. Намира се на до Сена, в красива крайбрежна алея. Недалеч е една от арменските църкви в Париж. Паметникът се охраняваше от полицаи и полицейска кола със запален двигател. Турците били обещали да го разрушат.
Преди две години в Истанбул посетих Арменският квартал. До него се намират Арменската патриаршия, Арменско училище и Арменска църква. Бях посрещнат изключително радушно в Арменската църква. Основното, за което ме разпитваха беше за отношението на българите към арменците. Разказах им, че отношението е позитивно, че няма етнически проблеми и деление. Разказаха ми, че при тях положението е много тежко, че са под непрекъснат стрес и заплахи. И пред тези сгради имаше полицейска кола със запален двигател. Малко по-късно в Истанбул беше убит и редакторът на арменски вестник Хрант Динк. Не че си е позволил да спомене за Геноцида. Просто изразявал съмнение в достоверността на някои турски исторически изследвания.
Когато някой се опитва да пише, че Геноцидът е минало, нека тази страница да е затворена и т.н. се сещам за тези изплашени мои сънародници в Турция. За тях Геноцидът не е завършил.
Във Франция ще се наказва отричането на Геноцида. Обяснението, че това се прави за да се спечелят гласовете на френските арменци са глупави. Турското малцинство във Франция е в пъти по-многочислено.
В хода на тези мисли ми става малко мъчно за постепенното промиване на мозъци в България. Как изведнъж започна една очевидно координирана и режисирана атака с турски сериали. Как българите, страдали векове наред от турските поробители, не желаят да обидят турската управа. Как всяка управляваща партия е радетел на турското присъединяване към Европа, сякаш Турция е най-близкия ни и исторически съюзник.
Арменците от цял свят са благодарни на Франция!
